Това заглавие го прочетох на няколко места и скептично си казах „Айде, бе!”. И реших да попитам тези, които наистина се интересуват от спорт т.е. вас -  нашите читатели? Следите ли олимпиадата във Ванкувър и ако да защо я следите?
Безспорно за младите спортисти е магическо да виждат как хора, които са се посветили на същия любим спорт, постигат големи успехи и бавно се изкачват на почетната стълбичка под звуците на националния химн. Така хем се гордеем от постигнатото, хем се заразяваме от трудолюбието, амбицията и примера им.
Казвам това да не кажете, че съвсем не виждам смисъл от професионалния спорт, но на уше, ще спомена, че никак не разбирам хората, които спортуват с дистанционно пред телевизора или се въодушевяват крещейки на стадиона. Лично аз избирам хляба, пред зрелищата.
Затова и до мен за олимпиадата във Ванкувър достигнаха откъслечни новини преминали през мембраната на спортния часови пояс, като например, че мъкнели сняг с хеликоптери, което струвало не знам си колко много пари. Това безспорно ми се струва пълна безсмислица, на фона на хилядите гладуващи да се мъкне сняг с хеликоптери, та било то и за някаква си световна олимпиада. И на същата тази олимпиада ще се събират пари за гладуващите и някой ще призове милионите към съпричастност – може би е добър медиен похват, формулата работи от хиляди години, но лично аз не виждам прякото й отражение върху обикновения човек и нуждата му от двигателна активност.
Но светът от днес е Олимпиада, май от преди няколко дни. Остава и ние някак да го разберем. България ще участва с 19 спортисти, които ще се състезават в шест вида спорт. За тях безспорно това е много важно събитие, невероятна емоция и повод да се гордеят със себе си. Но какво е за нас – останалите няколко милиона българи, които дори няма да имат време да гледат преките предавания по телевизията, които не сме и чували за тези състезатели? Да не кажа, че дори не сме опитвали и нямаме възможност да опитаме от тези красиви зимни спортове.
Единствено ни остава да чакаме новината, когато спечелят медалите – тогава всички ние ще се тупаме в гърдите, че сме българи.
За съжаление същото го виждам в българските училища – цяла стена с медали – гордостта на училището, но когато разпиташ къде е този отбор, къде тренира еди си кое дете, което е спечелило медал, се оказва, че училището няма нищо общо с това постижение, освен, че е извинявало с жертва готовност отсъствията за тренировки и състезания. Жертвите са били за семейството на въпросното дете - медалист, разходите също за семейството.
Усилията са лични, гордостта е обща. Явно така е било винаги.
Но все пак не е ли добре да се направи нещо, за да се смали тази нарастваща яма между професионалния спорт и масовия спорт? За да има наистина с какво да се гордеем? И поне малко да ни развълнува олимпиадата във Ванкувър!